Глава VII

 

Революцията

 

        Още през 1913 г. започна военната пропаганда на противниците в нашия лагер. От 1916 г. тя става все по-интензивна, а в началото на 1918 г. вече направо ни наводни. На всяка крачка можеше да се доловят отрицателните влияния на този лов на души. Армията ни постепенно започна да разсъждава по начин, по който желаеше врагът ни.Нашите мерки за борба срещу тази пропаганда се оказаха съвсем негодни.

        Тогавашният ръководител на армията имаше и желанието, и решимостта да се бори срещу тази пропаганда навсякъде, където тя се проявяваше на фронта. Но, уви, за това му липсваше съответният инструмент. Но и от психологическа гледна точка мерките за противодействие трябваше да излизат не от самото командване. С цел пропагандата ни да подейства, трябваше тя да излезе от дома. Нали именно заради този дом, нали именно заради отечеството ни войниците на фронта извършваха героични чудеса и търпяха всякакви лишения в продължение на почти четири години.

        И какво се оказа в действителност? С какво отвръщаше родината, с какво отвръщаше нашият дом на цялата тази възмутителна пропаганда на противниците?

Когато се запознахме с нашата, позволете да кажа, контрапропаганда, ние Честичко се запитвахме: какво е това - глупост или престъпление?

        В края на лятото на 1918 г. след освобождаването от нас на южния бряг на Марна пресата ни се проявяваше като толкова бездарна, толкова престъпно глупава, че с нарастващо негодувание всеки ден си задавах един и същи въпрос: нима никой не остана у нас в Берлин, за да сложи край на това позорно прахосване на героични настроения на армията?

        Как постъпи Франция, когато през 1914 г. нашите победоносни колони масово нахлуха в пределите на тази страна? Как постъпи Италия в дните на катастрофата, която претърпяха армиите й на Изонцо? Как постъпи същата Франция през пролетта на 1918 г., когато германските дивизии започнаха да щурмуват най-важните окопи на френските войски и когато далекобойната ни артилерия започна да стреля по Париж?

        Във всички тези случаи противникът с всички сили се стараеше да възвърне бодростта на колебаещите се полкове и за тази цел отново довеждаше националните страсти до точката на кипене. С каква невероятна сила, с каква гениалност работеше тогава пропагандата им, за да може на всяка цена да възвърне на войските увереността в окончателната победа и с всички сили да им набие в главата мисълта, че да отстъпват повече означава да погубят себе си, родината си, огнището си.

        Е, какво беше направено при аналогични условия у нас?Абсолютно нищо, а често и по-лошо от това.Всеки път, когато получавах новия вестник, аз го късах и хвърлях, и не бях на себе си от възмущение по повод на гнусната агитация, която в нашите очи губеше фронта. Тази психологическа отрова беше равносилна направо на сломяване на боевите ни сили.

        Много пъти ме мъчеше мисълта, че ако на мястото на тези престъпни невежи и безволеви манекени - ръководителите на пропагандата ни - бях аз, то изходът от войната би бил за нас съвсем друг.

        През тези месеци за първи път почувствах колко коварна беше съдбата към мен, изправила ме на предната линия на фронта, където заблуденият куршум на някой негър можеше във всяка минута да ме довърши, докато на друг пост бих могъл да окажа на родината си къде по-значителни услуги.Вече бях достатъчно уверен, че можех да организирам пропагандната дейност както трябва.

        Но, уви, какъв е смисълът! Бях един от безименните, един от осемте милиона войници. Нищо друго не ми оставаше освен да си държа езика зад зъбите и да изпълнявам добросъвестно скромните си задължения.

        Първите прокламации на противника попаднаха в ръцете ни през лятото на 1915 г. Съдържанието им с известни модификации беше винаги едно и също. В тях се говореше, че мизерията в Германия растяла с всеки изминат ден, войната продължавала безкрайно дълго и нямало никакви изгледи Германия да я спечели; немският народ в тила очаквал мир, но "милитаристите" и преди всичко самият "кайзер" не искали мир; целият свят прекрасно знаел, че немската нация тъгувала по мира и затова "ние" сме водили войната не срещу немския народ, а само срещу кайзера, който е единственият виновник за войната; затова войната не можела да свърши и нямало да свърши, докато този враг на цялото човечество не бъде отстранен, и затова щом свършела войната свободните демократични нации щели да приемат по братски немския народ в съюза си за вечен мир и щом ударел часът за унищожаване на "пруския милитаризъм" мирът и благоденствието щели да бъдат осигурени завинаги.

        За най-добра илюстрация на казаното в прокламацията се цитираха многобройни "писма от близки", напълно потвърждаващи го.Отначало повечето хора просто се смееха на тези прокламации. Позивите се прочитаха и по команда се отправяха в щаба на армиите, където не им обръщаха никакво внимание, докато вятърът пак не донесе в окопите нови прокламации. Позивите на противника се разпространяваха най-вече с аероплани.Скоро обърнахме внимание на следното. На всички тези участъци от фронта, където се намираха баварски войници, неизменно се появяваха позиви, които с главното си острие се обръщаха срещу прусите. В тези позиви се говореше, че противникът няма нищо против баварците, че за всичко е виновна само Прусия, която трябвало да носи цялата отговорност за направените от нея злодейства. Противникът даже би бил радостен да не причинява злини на баварците, но какво да се прави, като те съвсем напразно са свързали съдбата си с Прусия и вадят кестените за нея от жарта.

        И трябва да се каже, че такъв вид пропаганда започна да оказва своето влияние още през първите месеци на 1915 г. Сред войниците абсолютно явно назряваха настроения срещу Прусия, а междувременно у нас на върха не си помръдваха и малкия пръст, за да противодействат на това. Това вече не беше обикновен пропуск.

И разбира се, такива грешки след това отмъстиха за себе си по най-печалния начин. От това пострада не само цяла Прусия, но и целият немски народ, в това число разбира се и баварците.

        Започвайки от 1916 г., пропагандата на противниците можеше вече да регистрира определени успехи в това направление.Но трябва да се признае и това, че многобройните писма от роднините, които наистина излизаха от дома, сега бяха изпълнени с оплаквания и тези "скръбни" писма също започнаха да оказват своето влияние. Сега на противника не му беше нужно да разпространява подобни писма с аероплани. Срещу този поток от жалостни писма не беше нищо предприето от тила, ако не се смятат някои от психологическа гледна точка крайно глупави "напомняния" от "правителствен" характер. Фронтът продължи да се наводнява с тази отрова. Бедните неразумни жени, изфабрикували стотици хиляди такива писма у дома, съвсем не подозираха, че с това само увеличаваха увереността на противника в победата, а с това само проточват войната и умножават страданията на близките си на фронта. Тези безсмислени писма на немските жени струваха живота на стотици хиляди наши войници.

        Така през 1916 г. вече можеха да се наблюдават различни тревожни симптоми. На фронта негодуваха, а понякога и "ругаеха" с всички сили; там бяха вече много недоволни и понякога се възмущаваха напълно справедливо. Докато на фронта гладуваха, докато роднините вкъщи търпяха всякакви лишения, на други места, на върха господстваха изобилието и разточителството. Даже на самия фронт в това отношение далеч не всичко беше благополучно.

        Така симптомите на кризата бяха вече налице през 1916 г., но все още ставаше въпрос само за домашни, "вътрешни" дела. Същият този войник, който до преди малко негодуваше и ругаеше, след няколко минути изпълняваше тежкия си дълг като нещо, което се разбира от само себе си. Та самата рота, която до преди малко изразяваше недоволство, след половин час се биеше за своя участък от окопи с такъв героизъм, като че ли от това зависеше съдбата на цяла Германия. Това все още беше фронтът на старата превъзходна героична армия.

        Скоро получих възможност да се убедя в тази силна разлика, каквато съществуваше по това време между положението на фронта и положението в тила.В края на септември 1916 г. моята дивизия взе участие в боевете на Сома. Това за нас беше първият от цяла серия боеве, където главна роля играеше техниката. Впечатлението трудно се поддава на описание - не война, а истински ад!

        Под унищожителния огън на неприятеля, продължаващ със седмици, немският фронт устоя. Понякога едва-едва отстъпвахме, после оправяхме положението, но никога не отстъпвахме без бой нито един сантиметър земя.

        На 7 септември 1916 г. бях ранен. Благополучно се добрах до превързочния пункт и с първия транспорт ме изпратиха в дълбочината на страната.Изминаха две години, откакто не бях виждал родината си, безкрайно дълъг срок при такива условия. Трудно можех да си представя как изглежда немеца, който не е облечен във военна униформа. Когато попаднах в първия лазарет в Хермиса, извиках от изненада, когато чух внезапно женски глас на милосърдна сестра, която се заговори с близо лежащия другар.За първи път след две години чух женски глас.

        Колкото по-близо влакът ни приближаваше към границата, толкова по-неспокойно ставаше състоянието ни.Ние пропътувахме през всички тези градове, през които преди две години преминавахме още като съвсем неопитни войници:Брюксел, Лиеж и т.н. Най-накрая на хълма се показа първата немска къща. Колко прекрасна ни се видя тази постройка.Мило отечество! Най-накрая!

        Когато през октомври 1914 г. за първи път пътувахме през границата, всички ние горяхме от нетърпение и ентусиазъм. Сега пътувахме мълчаливо и бяхме покрусени от тъга. Всеки от нас изпитваше чувство на щастие, че съдбата му е дала още една възможност да погледне със собствените си очи родината, за която отдаваше живота си. Всички бяха толкова трогнати, че почти се срамувахме да се гледаме в очите.

        Настаниха ме в болницата в Беелиц близо до Берлин. Това почти съвпадна с двегодишнината от отправянето ми на фронта.Каква промяна! От непроходимата кал на фронтовете на Сома направо в белите постели на това чудно здание. В началото като че ли не се решаваш да легнеш в такава постеля. Постепенно започваш да свикваш с този нов свят.За съжаление, обкръжаващия ме в момента свят ми се струваше нов и в друго отношение.

        Тук вече не витаеше този дух, който господстваше още при нас на фронта. Тук за първи път чух нещо, което на фронта ни беше абсолютно непознато: хвалбата на собствената си страхливост! Колкото и да недоволстваха на фронта, колкото и яростно да ругаеха войниците там, това нямаше нищо общо с отказа да изпълняват задълженията си, а още повече с възхвалата на страхливостта. О, не! На фронта страхливецът още се смяташе за такъв и за никакъв друг. Както преди той беше заклеймяван с всеобщо презрение, а към истинските герои на фронта се отнасяха с преклонение. Тук, в болницата, настроението беше точно обратното. Тук с най-голям авторитет се ползваха най-големите бърборковци, които с помощта на жалко "красноречие" се подиграваха на мъжеството на смелия войник и възхваляваха гнусната безхарактерност на страхливеца. Няколко съвсем жалки субекта даваха тон. Един от тях открито се хвалеше, че нарочно си е наранил ръката на телените огради, за да попадне в лазарета. Независимо от това, че нараняването беше абсолютно нищожно, този субект беше от отдавна в болницата, въпреки че всички знаеха, че е попаднал тук по мошенически начин. И какво от това? Този негодник нагло се изкарваше образец на висше мъжество и смяташе "подвига" си за къде по-ценен за родината, отколкото геройската смърт на честния войник на фронта. Повечето хора мълчаливо изслушваха тези речи, други се отдръпваха на страна, но имаше такива, които открито се съгласяваха с него.

        Мен направо ми се гадеше от тези речи, но нищо не можеше да се предприема; субектът спокойно си оставаше в лазарета. Началството на болницата разбира се прекрасно знаеше кой е този субект и въпреки това не предприемаше нищо.Щом като се изправих на краката си, ми разрешиха да отида в Берлин. Тук явно вече цареше голяма мизерия. Милионният град гладуваше. Недоволството беше огромно. В много от посещаваните от войници пивници можеха да се чуят същите разговори като в лазарета. Създаваше се даже впечатлението, че някои от тези негодници специално посещават тези места, където се струпват войници, за да проповядват там гнусните си възгледи.Много по-лошо беше положението в Мюнхен.

        Когато след оздравяването ме изписаха от лазарета и се отправих към запасния си батальон, просто не можах да позная нашия град. Където и да отидеш - мъка, недоволство и кавги. В самия запасен батальон настроението беше под всякаква критика. Тук оказваше влияние и това, че офицерите-инструктури, които все още не бяха ходили на фронта, по най-груб начин се държаха със старите войници и не умееха да установят поне някакви прилични взаимоотношения с тях. Войниците-фронтоваци носеха със себе си от окопите някои особени привички, които бяха разбираеми за строевите офицери, но с които тиловите чинове не желаеха да се примиряват. Към строевия офицер и самите фронтоваци се отнасяха с далеч по-голямо уважение, отколкото към етапните командири. Но независимо от всичко, общото настроение беше изключително лошо. Укривателството в тила вече се смяташе за образец на висша мъдрост, а издръжливостта и непоколебимостта на фронта - за признак на слабост и ограниченост.

        Канцелариите гъмжаха от евреи. Почти всеки военен писар беше от евреите, а почти всеки евреин - писар. Оставаше ми само да се изумявам на изобилието на тези представители на избраната нация в канцелариите. Неволно съпоставях този факт с това колко малко представители на тази нация се случва да срещнеш на самия фронт.Още по-лошо стояха нещата в стопанството. Тук еврейският народ стана "незаменим". Паякът бавно, но редовно изсмукваше кръвта на народа. Те хванаха в ръцете си всички така наречени военни общества и направиха от тях инструмент за безжалостна борба срещу свободното ни национално стопанство.Все по-гръмко се разнасяха гласовете, които доказваха необходимостта от напълно неудържима централизация.Говорейки по същество, вече през 1916-1917 г. почти цялото производство се намираше под контрола на еврейския капитал.И в същото време срещу кого всъщност беше отправена ненавистта на народа.С ужас се убедих тогава, че приближават събития, които неизбежно ще доведат до катастрофа, ако не успеем в последния момент да ги предотвратим.По времето когато евреите ограбваха и притискаха цялата нация, истинската ненавист на масите се отправяше към "прусите".

        Както и на фронта, и тук не се предприемаше нищо срещу отровната пропаганда. Като че ли хората въобще не се досещаха, че крахът на Прусия все още съвсем не означава подем на Бавария! Като че ли хората не разбираха, че нещата стоят точно обратното поражението на Прусия неизбежно ще повлече със себе си и гибелта . на Бавария!

        Всичко това ме причиняваше невероятни страдания. Ясно съзнавах, че с помощта на този гениален трик евреите само искат да отвлекат вниманието от себе си върху другите. Докато Бавария негодуваше срещу Прусия и обратно, евреинът под носа на двете си уреждаше далаверите. Докато в Бавария ругаеха Прусия, евреинът организираше революция и след това нанесе еднакво решителен удар и на Прусия и на Бавария.

        За мен беше нетърпимо да наблюдавам тази взаимна свада между немците и бих се радвал да замина за фронта. Скоро след пристигането ми в Мюнхен направих съответната заявка с желанието си.В началото на март 1917 г. отново бях в полка си на фронта.В края на 1917 г. настроението се подобри и можеше да се предполага, че армията е успяла да се справи с предишното понижаване на настроението. След руската катастрофа цялата армия отново се изправи. Тя почерпи от тази катастрофа нови надежди и нова смелост. В армията отново започна да прониква убеждението, че независимо от всичко войната ще завърши при всички случаи с победата на Германия. Сега в армията отново се разнасяха песни. Граченето на песимистите се чуваше все по-рядко и по-рядко. Армията отново повярва в бъдещето на отечеството.

        Особено чудотворно влияние върху настроението на армията ни предизвика италианската катастрофа през есента на 1917 г. В тогавашната ни победа над италианците войската съзря доказателство, че отново сме в състояние да пробием фронта не само на руснаците. Сърцата на милионите ни войници се изпълниха със спокойна увереност в своето дело, те въздъхнаха свободно и зачакаха с надежда пролетните боеве през 1918 г. В редиците на противника, напротив, се наблюдаваше спадане на настроението. Тази зима мина малко по-спокойно от обикновеното. Настъпи затишие пред буря.

        Но ето че тъкмо в разгара на последните приготовления за решаващите сражения, когато на западния фронт се точеха безкрайни коли с военни амуниции и войската извършваше последната подготовка за настъпление, в Германия за пръв път през цялата война се разигра нечувано по своята подлост събитие. Не, Германия не трябва да победи! В последния миг, когато немските знамена бяха близко до победата, враговете на родината пуснаха в ход такова средство, което трябваше да погуби пролетното настъпление още в зародиша му и по този начин да изтръгне победата от ръцете. Враговете на родината организираха стачка в предприятията, които работеха за фронта. Ако тази стачка успееше, немският фронт щеше да претърпи крах и "Форвертс" да получи удовлетворение: този път нямаше да има победа за немските знамена. Нашите армии ще останат без снаряжение и за няколко седмици фронтът ни ще бъде пробит. С това ще бъде провалено настъплението ни, Антантата ще се спаси и всевластен господар в Германия ще стане интернационалният капитал. Ето какво представляваше вътрешната цел на марксистката измама на народа. Разруха на националното стопанство и осигуряване господство на интернационалния капитал - такава беше целта им. И благодарение на глупостта и недоверчивостта на едни и безкрайната страхливост на други тази цел за съжаление беше постигната.

        Наи