Глава XIII

 

Следвоенната германска  политика

 

Още преди революцията ръководството на външната политика в Германия беше доста безредно и нямаше никаква определена принципна линия, особено доколкото ставаше въпрос за политика на целесъобразни съюзи с дути страни. След революцията този хаос не само продължи, но взе още по-заплашителни размери. В предвоенната епоха констатирахме просто недостатъчно разбиране на работата и виждахме именно в това причината за нашата неправилна външна политика. Но след като войната свърши, трябва да потърсим тази причина в недостига на добра воля и честност. В края на краищата, напълно естествено е, че онези кръгове, които благодарение на революцията видяха осъществени своите разрушителни цели, абсолютно нямат интерес от такава външна политика, която в крайна сметка би могла да доведе до възраждане на свободната германска държава. Такова развитие би противоречало на вътрешния смисъл на цялото ноемврийско престъпление, тъй като би могло да прекъсне процеса на германското стопанство и германския труд под интернационален контрол, което, разбира се, съвсем не влиза в плановете на ноемврийските престъпници. Но това не е всичко. Ако външната политика на нова Германия действително беше насочена към възвръщането на свободата на Германия, това би могло да стане пряка заплаха за сегашните представители на властта вътре в страната. Всеки действително голям успех в областта на външната политика с желязна необходимост води до аналогични резултати в областта на вътрешната политика. А от друга страна, един сериозен опит за възраждане на нацията навън е невъзможен, ако не го предхожда укрепване на националната идея вътре. Ако дадена страна започне сериозна борба за национална независимост и свобода, то неизбежно довежда до израстване на националното самосъзнание, до укрепване на националните чувства, което на свой ред не може да не усили съпротивата спрямо антинационалните елементи вътре в страната. В обикновено мирно сиво време народът сравнително покорно понася такива порядки и търпи такива владетели, които за нищо на света не би търпял в период на национален подем. В такива бурни периоди народът се обръща с гръб към такива хора, а често им оказва и такава съпротива, която става за тях съдбоносна. Да си спомним например как се отнесе общественото мнение в Германия към опасността от шпионство в началото на войната. Та нали в този момент избухна истински взрив от човешки страсти; стигна се до точка на кипене; започна се преследване на шпионството, понякога достигащо дори до несправедливости. Всъщност всеки лесно ще съобрази, че в продължение на дълги години мирно време опасността от шпионство пак съществуваше, и може би дори беше по-голяма, отколкото непосредствено в дните на войната. Но в обикновената делнична обстановка никой не обръщаше внимание на тази опасност.

Държавните паразити, покачили се на трона благодарение на ноемврийските събития, притежават много развит инстинкт за самосъхранение. Те прекрасно разбират, че ако Германия поведе умна външна политика и успее да сключи съответните съюзи с други държави, то това би довело до национално-освободителен подем сред нашия народ и би предизвикало такъв взрив от национални страсти, който лесно би могъл да доведе до унищожаването на самите ноемврийски престъпници.

Ето защо от 1918 г. нашите ръководещи правителствени сфери водят такава външна политика, която е под всякаква критика. Проследявайки тази тяхна политика, стигаме до извода, че тези сфери почти винаги и във всичко планомерно работят против интересите на немската нация. На пръв поглед може да изглежда, че действията на правителствените сфери в тази област са лишени от всякакъв план и система, но когато разгледаме отблизо тези действия, ясно се вижда, че имаме пред себе си последователно продължение на онези престъпни методи, на чийто път ноемврийската революция за пръв път излезе открито в кая на 1918 г.

Разбира се, ние трябва да умеем да правим разлика между позицията на отговорните или по-точно казано "длъжните да бъдат отговорни" вождове и ръководители на държавата, полицията на средния парламентски политикан и позицията на големия безотговорен лагер на народа, който показва овчо търпение.

Едни прекрасно знаят какво искат; това са ръководителите на държавата. Други подкрепят тази политика или също защото знаят какво искат, или пък защото страхливостта им пречи да се опълчат сериозно против това, което дълбоко в душата си смятат за вредно. Това са средните парламентарни политикани. Е, а третите - т.е. основаната маса от населението - се подчиняват от неразбиране и глупост.

Докато нашата немска националсоциалистическа работническа партия представляваше само малка и не особено известна организация, проблемите на външната политика в очите на нашите привърженици можеха да имат само подчинено значение. При това нашето движение винаги е смятало, че външната независимост и свобода на народа не падат от небето и не могат да бъдат подарък от ръцете на земните власти, а винаги са само плод вътрешното напрежение на всички сили на самия народ. Действителна предпоставка за национално-освободителен подем на нашия народ е предварителното отстраняване на онези причини, които доведоха до нашето крушение и до унищожаването на онзи лагер, който използва крушението на Германия за користни цели.

Всичко това напълно обяснява защо нашето младо движение, на първо време, се съсредоточаваше главно върху проблемите за промяна на вътрешната политика и не можеше още с необходимото внимание да се отнася към проблемите на външната политика.

Но щом движението ни израсна и престана да е малка и незначителна организация, щом станахме голяма партия, веднага възникна необходимостта да заемем позиция по въпросите на външната политика, които не само не биха се намирали в противоречие с основите на нашия мироглед, а напротив, биха поизтичали от него.

На нашия народ не му достига школа по външна политика. От това за нашето младо движение произтича особено важното задължение да преподаде на вождовете на нашето движение, пък и на цялата широка маса от привърженици, основния метод за разбиране на външнополитическите проблеми. Без това не е възможно практически да се подготвим за онези мероприятия, които са необходими, за да може нашия народ с времето да си върне независимостта, да си върне истинския държавен суверенитет.

Най-важното и основно, което трябва да помним в случая, е че и външната политика е само средство към целта; самата цел се състои в едно - в полза на собствения народ. Външната политика може и трябва да изхожда само от едно съображение: полезно ли е дадено предприятие за твоя народ, ще му донесе ли изгода сега или в бъдеще, или ще му донесе само ущърб?

Това е единственият критерий, от който може да се изхожда. Всички останали критерии - партийно-политически, религиозни, хуманни съображения и т.н. - напълно отпадат.

В какво се състоеше задачата на германската външна политика преди войната? В това да осигури изхранването на нашия народ и неговите деца на тази земя, за което със съответна политика беше необходимо да се осигурят на Германия полезни съюзници. В края на краищата, задачата на германската външна политика и днес се свежда до същото, само с една разлика: преди войната ние можехме да се борим за запазването и укрепването на немската нация, опирайки се на силата на съществуващата тогава независима държава; днес трябва първо да постигнем възстановяването на нашата държавна независимост и с това да създадем предпоставка за по-нататъшното провеждане на правилна външна политика, способна да осигури в бъдеще изхранването и укрепването на нашия народ.

С Други думи, целта на съвременната германска външна политика е подготовката на условия, необходими за възстановяването на свободата и независимостта на нашата държава.

При това постоянно трябва да имаме предвид следното кардинално съображение. За да получи народът възможност в бъдеще отново да завоюва независимост, съвсем не е необходимо той непременно да запази изцяло единството на своята територия. Много по-важно е да запази поне малка част от държавната си територия, но затова пък напълно свободна. Тогава тази, макар и малка територия, ще стане носителка на идеите на цялата нация и ще бъде в състояние да се нагърби с делото за подготовката на освободителната борба на целия народ, включително и подготовката на въоръжена борба за свобода и независимост.

Ако един сто милионен народ, за да запази държавното си единство, е готов покорно да понася робство, това е много по-лошо, отколкото, ако такава държава и такъв народ са раздробени, но се е запазила поне една малка част от народа, която се ползва с пълна свобода. Разбира се - ако допуснем, че тази част от народа ще бъде преизпълнена от съзнанието за своята свещена мисия и ще бъде готова дълго и упорито да се бори не само за духовното и културното единство на своя народ, но и за военната подготовка за освобождаване на своята родина и за присъединяването на всички онези части от народа, които имат нещастието да са под чуждоземно робство.

По-нататък трябва да имаме предвид това съображение, че е по-важно да се отвоюва пълна независимост и пълна политическа самостоятелност за главните територии на дадена държава, отколкото да се преследва целта незабавно да бъдат върнати второстепенните територии, които дадена държава или народ е трябвало да загуби. В подобни случаи трябва решително да се преместят на заден план съображенията за възвръщането на тези второстепенни територии и изцяло да се съсредоточи вниманието върху това да се върне пълната свобода и истинската независимост на главната територия. Да се върнат откъснатите провинции, да се възстанови пълното държавно единство, включвайки всички откъснати парчета, зависи не само от желанията на поробените народи, не само от протестите на онези части от територията, които са запазили своята самостоятелност. Това може да се направи само в случай, че тези територии, които са запазили своя държавен суверенитет, намерят достатъчно реална сила, за да се сдобият в борба с възстановяването на отечеството в неговите предишни граници.

За да се върнат с времето обратно откъснатите територии, трябва с всички сили да се укрепват останалите свободни части на държавата, трябва да се укрепи във всички сърца непоколебимото решение на всяка цена да се изкове нова сила и в необходимия час да бъде тя поставена на карта в борбата за освобождение и обединение на целия народ. Оттук - нашият извод: трябва временно да отложим въпроса за възвръщането на откъснатите области и да концентрираме цялото си внимание върху това да укрепим останалите територии; трябва тези територии да си извоюват пълна политическа независимост и да създадат онази сила, без която никога няма да успеят да поправят несправедливостта, причинена им от чуждестранния поробител. За да се върнат в лоното на нацията откъснатите от нея територии, не са достатъчни дори най-пламенните протести. За това е необходим добре наострен меч. Да се наостри този меч - такава е задачата на вътрешната политика на даден народ. Да се създаде обстановка, която дава възможност да се започне това и която ще помогне да се намерят нови съюзници, братя по оръжие - такава е задачата на външната политика на дадена държава.

***

В първата част на тази работа аз се спрях подробно на половинчатостта на нашата външна политика в предвоенната епоха. От всички четири пътя, които бяха възможни за запазване и изхранване на нашия народ, правителството се спря на четвъртия, най-неблагоприятния от тях. Вместо здравата политика на придобиване на нови земи в Европа, правителството се спря на политиката на завоюване на колонии и засилване на своята международна търговия. Надявайки се по такъв начин да избегне войната, правителството извърши още по-голяма грешка. Опитвайки се да седне на всички столове наведнъж, германското правителство в действителност седна на земята. Разплатата за тази коренно неправилна външна политика беше в крайна сметка войната.

Единствено правилният път от всички, очертани от мен в първата част четири възможности, щеше да бъде третият път: пътят на континенталното укрепване на Германия чрез придобиване на нови земи в Европа. Ако бяхме тръгнали по този път, то след известно време бихме могли да допълним тази тактика с придобиването на колониални територии. Тази политика би могла да бъде проведена или в съюз с Англия, или при такова напрежение на военните сили на собствената страна, което би ни накарало за 40-50 години абсолютно да оставим на заден план всички културни задачи. В най-лошия случай и последното щеше да бъде напълно оправдано. Културното значение на всяка нация почти винаги е свързано с политическата свобода и независимост на дадена нация. Без независимост няма и култура. Оттук произтича, че никакви жертви не са извънредно големи, ако без тях не може да се осигури политическата независимост и свободата на дадена нация. Ако дори културното развитие временно изостава заради това, че трябва да се дадат твърде големи средства за въоръжаване, то след известно време това ще се изплати стократно. Обикновено се случва така, че след много голямо напрягане на силите на държавата в интересите на запазването на нейната независимост, неизбежно настъпва разведряване и необходимите средства могат да бъдат използвани пак за култура. Тъкмо в такива епохи пак настъпва гигантски разцвет на културните сили и държавата лесно успява да навакса пропуснатото. От напрежението на персийските войни по-късно се ражда разцветът на епохата на Перикъл. Чрез тегобите на пуническите войни римската държава стига впоследствие до велик културен подем.

Разбира се, решението на такъв въпрос като този: необходимо ли е да се подчиняват всички стремежи на народа на една единствена задача - подготовката на бъдеща военна борба - не може да се предостави на разглеждане на болшинството, състоящо се от парламентарни глупци и безделници. Да подчини целия живот на народа на единствената задача за подготовка на бъдеща военна борба е могъл бащата на Фридрих Велики. Но на бащите на нашия съвременен еврейско-демократичен парламентаризъм такава задача, разбира се, не е по силите.

Предвид само на това подготовката на Германия към завоюване на нови земи в Европа в предвоенно време беше много слаба. Да разрешим тази задача, без да имаме необходимите съюзници, беше крайно трудно.

Но тъй като у нас не искаха и да чуват за планомерна подготовка за война, то предпочетоха напълно да се откажат от завоюването на земи в Европа и избирайки пътя на колониалната и търговска политика, се отказаха от единствено целесъобразния съюз с Англия. При това успяха да направят така, че едновременно да скъсат и с Русия, въпреки че политиката за борба с Англия логично би трябвало да доведе до съюз с Русия. В края на краищата, ние влязохме във войната, оставени от всички и се оказахме в нещастен съюз само с отживялата хабсбургска държава.

Към характеристиката на нашата съвременна външна политика трябва да добавим, че да се намери в нея някаква определена, що-годе разбираема линия е абсолютно невъзможно. Преди войната германското правителство вървеше по четвъртия от възможните пътища, макар че и тук проявяваше достатъчно половинчатост. Но от времето на революцията дори с въоръжено око не може да се види що-годе определена линия в нашата външна политика. Още в по-голяма степан, отколкото преди войната, днешната външна политика на Германия е абсолютно лишена от каквато и да било планомерност и обмисленост. В нея може да се намери само една планомерност: системен стремеж да се създаде такова положение, при което нашият народ никога не би могъл да се изправи.

Ако разгледаме хладнокръвно съвременното съотношение на силите в Европа, стигаме до следните изводи.

В продължение на триста години историята на нашия континент се е определяла преди всичко от опитите на Англия винаги да създава такива групировки от държави в Европа, които да се уравновесяват взаимно и така да осигуряват на Англия, давайки й свобода на действия в областта на световната политика.

Традиционната тенденция на британската дипломация /в Германия аналогична традиция до известна степен се опитваше да създаде пруската армия/ от времената на императрица Елизабет се състоеше в това да не се позволи на нито една от европейските велики държави да се издигне над определено равнище. В борбата за тази цел Англия прибягваше до всякакви средства, без да изключва и войните. Средствата, които Англия в тези случаи пускаше в ход, биваха много различни, в зависимост от създалото се положение или поставената задача. Но решителността и настойчивостта на Англия всеки път беше една и съща. Колкото по-трудно ставаше с времето положението на Англия, с толкова по-голяма настойчивост британските държавни деятели продължаваха да се стремят към това европейските държави непременно да се уравновесяват и във взаимно съревнование неизменно да парализират своите сили. Когато Северна Америка политически се отдели от Англия, Англия започна да прави още по-настойчиви опити за запазване на европейското равновесие, което трябваше да осигури английския тил. След като Испания и Нидерландия бяха унищожени като големи морски държави, Англия концентрира всичките си усилия против надигащата се Франция, докато най-после с крушението на Наполеон I заплахата за военна хегемония на Франция можеше в очите на Англия да се смята за ликвидирана.

Постепенно британското държавно изкуство започна да се обръща против Германия. Този процес се разширяваше бавно, първо, защото докато Германия не беше достигнала единство, тя не можеше да представлява що-годе реална опасност за Англия, второ, защото общественото мнение на широките маси, създадено чрез пропаганда, се променя твърде бавно. Убежденията на държавните деятели имат трезв характер, докато широката пропаганда, имаща предвид народните маси, апелира повече към чувствата. Но благодарение на това настроенията, създадени от широката пропаганда, са по-стабилни. За да се променят те, е необходимо повече време. Случва се така, че държавните деятели, ръководещи съдбините на своята страна, успяват да стигнат до нови планове и нови идеи, а масите все още се намират под обаянието на старите идеи и трябва бавно и постепенно да бъдат насочвани по новия път, според новите планове на държавните ръководители.

Своята нова позиция спрямо Германия Англия в общи линии определя още през 1870-1871 г. във връзка с нарастването на икономическото значение на Америка, а също във връзка с нарастването на политическото влияние на Русия, Англия на няколко пъти показва колебания по въпроса за отношението си към Германия. Но Германия, за жалост не успява да използва тези моменти и предвид на това враждебната позиция на Англия спрямо нас все повече се засилва.

Англия &