Глава II

 

Държавата

 

        Още през 1920-1921 г. от кръговете на съвременния, надживял себе си буржоазен свят срещу нашето младо движение се посипаха упреци, че сме били отричали съвременната държава. На това основание рицарите-джуджета от всички партии се смятаха в правото си един през друг да предлагат мерки за преследване на нашето младо движение, което ставаше все по-неудобно за тях. Тези господа съзнателно забравяха, че и буржоазният свят днес под думата "държава" разбира абсолютно различни неща, че еднообразно определение на понятието "държава" няма според тях самите, пък и не може да има.

        Най-общо казано, може да разделим съществуващите възгледи за ролята на държавата на три групи:

        а/ Групата на онези, които под държава разбират просто повече или по-малко доброволно обединяване на хора под егидата на една и съща правителствена власт.

Тази група е най-многобройна. В нейните редове преди всичко се обединяват онези фетишисти на съвременния принцип на легитимизма, в чиито очи волята на човека в цялата тази работа не играе изобщо никаква роля. Ако пред нас е фактът за съществуването на тази и тази държава, то вече само това е достатъчно, за да се смята дадената държава за свещена и неприкосновена. За да подкрепят тази нелепа идея, те издигат на пръв план кучешката вярност към така наречената идея за "държавния авторитет". По замахване на пръчицата тези хора превръщат простото средство в самостоятелна цел. Според тях излиза, че не държавата съществува, за да служи на хората, а хората съществуват, за да се кланят до земята на авторитета на държавата, включвайки тук последния кариерист, който също въплъщава този "авторитет". За да не се смени с безпокойство това перманентно състояние на тихо възторжено почитание -властимащите трябва да осигурят "тишина и ред". Последните също се превръщат от средство в самоцел. Държавната власт трябва да се грижи за "тишина и ред", а "тишината и редът" на свой ред трябва да се грижат за дълголетието на държавата. С това се изчерпва целият живот на държавата.

        В Бавария тези "принципи" отстояват фокусниците от баварската народна партия, местните издънки на партията на центъра. В Австрия тези "принципи" са били защитавани на времето от черно-жълтите легитимисти. В самата Германия тези възгледи Честичко се защитаваха, за съжаление, от консервативни елементи, останали в границите на същите възгледи за ролята на държавата.

        б/ Втората група е по-малобройна. Към нея спадат онези, които не се задоволяват с голия факт за съществуването на дадена държава, а изтъкват още някои условия. Хората с такива възгледи не се задоволяват с това, че еди какво-си количество граждани живеят под егидата на една правителствена власт, но изискват още еднаквост на езика, изхождайки при това, наистина, само от административно-технически съображения. В очите на тази група държавната власт не е единствена и изключителна цел на съществуването на държавата. Те изтъкват освен това и критерия за благополучието на поданиците. В тези кръгове обичат вече да говорят и за "свободата", като, наистина, много невярно си представят какво именно е свобода. Формата на управление вече не им се струва неприкосновена, тя вече може да бъде подложена на обсъждане от гледна точка на целесъобразността. Древният произход на тази форма на управление също вече не служи в очите на тези хора за броня срещу всяка критика. Тази група подхожда към въпроса за държавата преди всичко с критерия за благополучно икономическо развитие. Решаващ момент в очите на тази група е стопанският фактор, рентабилността. Тези възгледи са представени най вече от нашето средно немски бюргерство, в честност от либералната демокрация.

        в/ Третата група в цифрово отношение е най-слаба.Тя вижда в държавата вече средство за завоюване на определени политически позиции за народа, обединен от един език и явяващ се главен носител на държавната идея. Наистина, самите политически цели, които трябва да преследва държавата, още не са достатъчно ясни и на тази група. Стремежът в държавата да съществува един държавен език се определя у тези хора от това, че по този път те разчитат да постигнат разширяване на територията и увеличаване на политическата власт на своята държава. Но същевременно ги ръководи и това неправилно по същността си мнение, че чрез влиянието на езика е възможно да се проникне в нови територии и да бъдат те "национализирани".

        Невъзможно беше без тежка досада да наблюдаваме как в тези кръгове през последните десетилетия си играеха с думата "германизиране". Аз лично още си спомням как през времето на моята младост този термин водеше до абсолютно невероятни грешки. Дори в кръговете на общогерманското национално движение често можеше да се чуе мнението, че с помощта на правителството австрийските немци лесно ще могат да провеждат "германизиране" на австрийското славянство. Те нямаха дори представа за това, да се "германизира" може само земята, а не хората. Под "германизиране" те разбираха тогава всъщност само външно усвояване /пък и то по принуда/ на немския език. Но нали би било абсолютно чудовищна грешка да мислим, че например един негър или китаец се превръщат в "германци", ако се научат да говорят немски и да речем, са готови да дадат гласовете си на изборите на една или друга немска партия. Нашият буржоазен национален свят и хабер си нямаше, че такова "германизиране" в действителност е дегерманизиране. Тъй като, натрапвайки на хората общ език, ние само външно заличаваме онази разлика, която досега повече е биела на очи, и по този начин слагаме начало на процеса на смесването на расите, постигайки с това не германизиране, а унищожаване на елементите на германизма. В историята често е имало случаи, когато народът-завоевател по силата на външната принуда е натрапвал езика си на завоюваните народи, но след някакви си хиляда години сее оказвало, че на този език говори всъщност вече съвсем друг народ и победителите на дело са се превърнали в победени.

        Народността или по-добре казано, расата, се определя не от общността на езика, а от общността на кръвта. От това произтича, че за истинско германизиране би могло да се говори само в случай, че в резултат на този процес можем да постигнем победените да имат германска кръв.  Но  това  е  невъзможно.  В  резултат  на кръвосмешението се получава само такава промяна, която понижава нивото на по-високата раса. В крайна сметка по такъв начин се получава само унищожаване на онези качества, които на времето са довели да победа народа-завоевател. В процеса на смесването на нациите особен ущърб търпят културните сили. И то въпреки че смесените нации ще говорят на езика на предишната, по-висока раса. В продължение на определен период още ще има известно съревнование между различните черти на характера на двете смесили се нации. Постепенно слизайки надолу, смесилите се народи могат въпреки това да покажат последните пламъци на ярко културно развитие. Понякога тези избухвания имат неочаквано голям размах. Но това са само избухвания. В първите поколения на кръстосването превес има още кръвта с по-високо качество, но окончателният продукт на смесването неизбежно ще бъде по-близко до нисшата раса. Окончателният резултат неминуемо ще бъде културният регрес. Сега трябва да смятаме само за щастие, че такова "германизиране" на Австрия в епохата на Йосиф II не сполучи. Ако беше успяло, то австрийската държава вероятно щеше да се запази, но само с цената на понижаването на расовото равнище на немската нация. В продължение на столетия в старата Австрия може би би изкристализирал известен инстинкт за стадност, но самото "стадо" би слязло при това с няколко стъпала по-ниско. Народът-носител на държавната идея в Австрия може би щеше да бъде създаден, но при това неизбежно би загинал народът-носител на културата.

        За германската нация е много по-добре, че този процес на смесване не се извърши, макар това и да не беше резултат на благородна далновидност, а само резултат на късогледата ограниченост на Хабсбургите. Ако смесването беше станало, то едва ли сега бихме могли да говорим за австрийските немци като за голям културен фактор.

Но не само в Австрия, а и в самата Германия така наречените национални кръгове често са изхождали и изхождат от същия идеен кръг. Нали, например, изтъкваната от мнозина полска "политика" с цел "германизирането" на Изтока, излиза за съжаление от същите тези лъжливи предпоставки. Хората и тук разчитат да постигнат "германизиране" посредством простото внедряване на немския език. Но и тук бихме могли да получим само печални резултати: полският народ би си останал полски народ, само изразяващ на чужд език собствените си, чужди за нас идеи. Такъв чужд на нашата раса народ със своята по-ниска степен на развитие само би компрометирал достойнството и висотата на нашия собствен народ.

        Помислете си, каква огромна вреда ни донася само това обстоятелство, че емигриралия в Америка евреин, умеещ криво-ляво да изкълчва немския език, в САЩ го приемат понякога за немец. Нали на пръв поглед на никого и през ум не може да му мине, че щом като тази въшкава емиграция от Изтока ползва немския език, то значи и произходът й е немски. А всъщност на първо време именно ние до известна степен носим в очите на американците отговорност за тези въшкави евреи.

Полезно германизиране в хода на историята е било онова германизиране на земята, което нашите предтечи са провели с оръжие в ръце, завоювайки определени земи и заселвайки ги с немски селяни. Но доколкото в резултат на това в нашия народен организъм се е вляла чужда кръв, нашите прадеди също са съдействали за бъдещото ни раздробяване и за нашия немски свръхиндивидуализъм, който за жалост в някои кръгове се разглежда като нещо твърде положително. За тази трета група държавата също до известна степен е още самоцел; в запазването на дадена държава тази група също вижда висшата задача на човешкото битие.

        В заключение можем да кажем: всичките тези възгледи се обединяват от неразбирането на онази главна идея, че цялото развитие на културата се обуславя преди всичко от расата и затова главна задача на държавата трябва да бъде запазването на расата, от което преди всичко зависи целият ход на развитието на човешката култура.

        Най-крайни логически изводи от тези неверни възгледи върху същността и целта на държавата съумя да направи евреинът Карл Маркс. Буржоазният свят сам със собствените си ръце откъсна идеята за държавата от идеята за расата и както не съумя вместо расовата гледна точка да изтъкне някаква друга, равностойна, само отвори по този начин вратата на онова учение, което отрича самата държава

като такава.

        Ето защо вече и в тази област борбата от страна на буржоазния свят против марксическия интернационал неизбежно до нищо не води. Буржоазният свят сам подрони онзи фундамент, който трябваше да бъде опора на собствените му идеи. А изпеченият противник веднага долови къде е слабото място на врага и се нахвърли върху него с помощта на това оръжие, което буржоазният свят, без да иска,му даде в ръцете.

        Ето защо първото задължение на нашето движение, базиращо се на общонародническия мироглед, е грижата да бъде най-после създадено единство на възгледите върху целта и същността на

държавата.

        Правилният принципен възглед върху държавата се състои в това, че държавата не е цел, а средство към целта. Наистина без държава няма висока човешка култура, но самата държава не е още главен фактор на културата. Главен фактор на последната е изключително наличието на раса, способна на стане творец на културата.

        Нека на земята да съществуват стотици най-образцови държави, но ако измрат носителите на културата - арийците, то на земята не би останала никаква култура, поне донякъде съответстваща на духовното равнище на съществуващите днес най-културни народи. Можем да отидем още по-далеч. Може да се каже, че фактът на съществуването на държавата още в ни най-малка степен не ни избавя дори от унищожаването на целия човешки род, ако в резултат на гибелта на най-високите раси се лишим от най-високите духовни качества и духовна еластичност.

        Ако в резултат на някакво тектоническо събитие земната повърхност дойде в неспокойно състояние и от океанските вълни се надигнат нови Хималаи, то цялата човешка култура би могла да загине поради една такава ужасна катастрофа. В резултат на това бихме видели гибелта на всички държави, разрушаването на всякакъв ред, унищожаването на всички документи на хилядолетното развитие. В резултат - само едно мъртво поле, покрито с вода и кал. Но ако в този ужас и хаос е оцеляло дори само едно много малко количество хора от културна раса, то след хилядолетия на земята пак биха се появили признаци на човешка култура и творческа сила. Завинаги, навеки земята би била опустошена само в случай, че загине последната културна раса и всичките й до един отделни представители. Същата мисъл от друга страна потвърждават и примерите на някои съвременни държави. Ако дадена зачатъчна държава не притежава раса с достатъчно високо качество, тя така и няма да стигне по-далеч от зачатъците и може окончателно за закрее. Както известни видове животни от доисторическия период е трябвало да изчезнат и да отстъпят място на други, така и човекът е принуден да изчезне, ако не му достигат духовни сили, които единствени му осигуряват нужното оръжие в борбата за самосъхранение.

        Не самата държава създава определена степен на културата. Държавата само запазва расата, а последната определя степента на културата. Държавата сама по себе си може да съществува цели столетия, без да се променя, а в същото време в резултат на расово смесване културните способности на народа да са вече отдавна деградирали и цялото му жизнено равнище да е спаднало в огромна степен. Нашата днешна държава, например, може в качеството си на формален механизъм да влачи своето съществуване още толкова и толкова години и в същото време системното отравяне на нашата раса неизменно снижава културното равнище на народа и сега вече води до явления, пред които човек се ужасява.

        Ето защо е необходимо да констатираме: не държавата е главната предпоставка за възникването на човек от по-висока порода, а расата.Това свойство на расата е вечно. Необходими са само съответни външни условия, за да може то практически да се прояви. Културно надарените, творчески нации, или по-добре казано раси, са носили в себе си тези полезни качества и тогава, когато неблагоприятните външни обстоятелства са им пречили да се проявят. Ето защо най-груба грешка е да се представя работата така, сякаш германците от епохата до Рождество Христово са били "лишени от всякаква култура", били са "варвари". В действителност не е имало нищо подобно. Само суровостта на северното им отечество ги е поставила в такова положение, което е пречело на развитието на творческите им сили. Ако бяха попаднали в по-благоприятната обстановка на юга и ако в лицето на низшите народи бяха си намерили необходимата работна сила, то заложените в тях, но временно дремещи способности биха разцъфтяли пищно, абсолютно по същия начин, както това е било с древните гърци. Обаче не трябва да се мисли, че за тези творчески способности висшите раси са задължени само на северния климат. Преселете от север на юг, да речем, лапландците или ескимосите и те няма да станат от това народи, способни да творят култура. Не, тази прекрасна творческа способност е присъща само на ариеца. Тя може временно да спи в него, ако е поставен в неблагоприятни условия, ако е попаднал в обстановка на твърде негостоприемна природа, но тя ще се появи в него веднага, щом попадне в по-благоприятна природна среда.

        Оттук произтича следното.

        Държавата е средство към целта. Нейната собствена цел се състои в запазването и в по-нататъшното развитие на колектива от еднакви във физическо и морално отношение човешки същества. Това запазване се отнася преди всичко само за онова ядро, което действително принадлежи към дадена раса и й осигурява развитието на онези сили, които са заложени в нея. Част от това ядро ще осигурява запазването на физическия живот, а другата част ще съдейства за понататъшно духовно развитие. В действителност едната част създава предпоставки, необходими за другата.

        Държава, която, която не служи на тази цел е нещо уродливо, обречена е на гибел. Самият факт на нейното съществуване още нищо не доказва. Никой няма да каже, че успехът на една шайка флибустиери може да оправдае разбойничеството като институция. Ние, националсоциалистите, като борци за нов мироглед никога на трябва да заставаме на прословутата "почва на фактите", при това на фалшиви факти. Иначе бихме били не борци за нова велика идея, а жалки роби на съвременната лъжа. Ние трябва да се научим най-строго да правим разлика между държавата като известен съд и расата като съдържание на този съд. Този съд има някакъв смисъл само тогава, когато действително има възможност да запази и защити онова, което се съдържа в него. В противен случай той нищо не струва.

        И така, висша цел на действително народната държава трябва да бъде грижата за запазването на онова основно расово ядро, което единствено е способно да създава култура, да дарява на човечеството красота, достойнство и всичко възвишено. Ние, арийците, разбираме под държава само живия организъм на расата, който не само осигурява самото съществуване на тази раса, но й осигурява също така възможност за по-нататъшно развитие на всички заложени в нея способности до степен на най-висша свобода.

        Ето какво трябва да бъде държавата. Това, което сега ни натрапват под названието "държава", е само най-печален продукт на тежки човешки заблуди. Е, а неизбежен спътник на тези заблуди са неописуемите страдания на народа.

       Ние, националсоциалистите, напълно си даваме сметка за това, че защитавайки развитите по-горе възгледи за ролята на държавата, постъпваме като революционери, като каквито ни и заклеймяват на всяка крачка. Обаче ние мислим и действаме абсолютно независимо от това как ще се отнесат към нас съвременниците: дали ще ни аплодират, или ще ни порицават. Ние имаме само едно задължение: онова, което ни е възложено от истината. Ние ще изпълняваме своя дълг с твъ&#